If I could, then I would…

Мечти, луни, восък на изгорели свещи, стар приятел…

Една вечер мислих много дълго в леглото преди да успея да заспя.Не е нещо ново.Понякога в края на дългия ден имам чувството че от сутринта ме делят години.А този ден беше наистина много дълъг.Много работа, приближаващи срокове и ултиматуми.А знаех че и следващия ден ще е такъв.Тогава просто се случи…

Голяма пукнатина

В съзнанието ми.Казах си:”Какво щеше да бъде ако можех да се събудя за ден, в който времето и разстоянието не бяха фактор…?”Не, това не е началото на абсолютна фантастика.Просто ми се искаше да си позволя малко уайлд дрийминг.Но ми се стори че нищо не мога да измисля.Нищо което да не е познато или травиално.Толкова дълбоко ли са вклинили стереотипите и правилата(кое е забавно, какво е готино, какво е почивката и т.н.)??

След дълго мислене си казах, че искам да отида при морето.Прекрасно е на есен.

Мисля си-какъв щеше да бъде животът ми ако не зависех от толкова много неща.Не мисля че някой живее живота който иска- т.е. че прави точно това което иска.Най-малкото защото обстоятелствата пречат.Да, признавам-обстоятелствата са нещо от което зависим.Колкото и да ни се иска да сме независими.Понякога има и хора които смята за свои дълг да ни връщат на земята когато се опитваме да политнем към звездите.Просто защото смятат че е по-добре за нас така.

Реших какво да правя с този блог.И без това не мислех че мога да продължа да пиша тук травиалните неща.Уморява ме мисълта за тях.Понякога ми се привиждат разни вълшебни моменти през деня( като заека на Алиса ).Вярно е-има такива в еднообразното съществуване и дълги часове на деня пълен със задължения.Заслужава да се разказва за тях.Но някои се справят с това по-добре от мен.

Иска ми се да разкажа какво можеше да бъде.Ако не бях приклещена под тежестта на реалността.Ако не бях затворена между толкова къси часове и скучно време.

If I could, then I would…

Направих си вече 3 блога.Май всичко беше, за да разбера че и един ми стига.Ама аз винаги обичам да си мисля за себе си като deep well, бохемски многостранна личност.Обаче като направя нещата прекалено сложни и ми спират всякакви мисли.Май трябва да го опростя.Мисля вече да пиша за малките неща, а те са нещата които ми се случват всеки ден.Мисля да изоставя опитите да бъда само позитивна.Май вярвха в някакъв сън преди време. Каквото и да става-то е това което трябва да стане:).Както Боно пее в една своя песен:

“The only pain is to feel nothing at all…”

Имам гадния навик понякога да разчитам на това че мога да изброя фактите и те да говорят сами за себе си вместо мен.Това което ми говорят понякога е съвсем различно от това което съм изпитала.Случиха ми се какви ли не работи през изминалото лято.Понякога и на себе си не мога да ги разкажа защото ще прозвучат прекалено прости и невзрачни.Опростяването е понякога страшно оскверняване на нещата.Мисля да говоря така както ще ми е уютно тук от сега на нататък.

Хайде стига за днес че май пак станах абстрактна!

Oh I wish I was a punk rocker with flowers in my hair
In ‘77 and ‘69 revolution was in the air
I was born too late into a world that doesn’t care
Oh I wish I was a punk rocker with flowers in my hair

When the head of state didn’t play guitar
Not everybody drove a car
When music really mattered and when radio was king
When accountants didn’t have control
And the media couldn’t buy your soul
And computers were still scary and we didn’t know everything

When pop stars still remained a myth
And ignorance could still be bliss
And when god saved the queen she turned a whiter shade of pale
My mom and dad were in their teens
And anarchy was still a dream
And the only way to stay in touch was a letter in the mail

When record shops were still on top
And vinyl was all that they stocked
And the super info highway was still drifting out in space
Kids were wearing hand me downs
And playing games meant kick arounds
And footballers still had long hair and dirt across their face

I was born too late into a world that doesn’t care
Oh I wish I was a punk rocker with flowers in my hair

А така се чувствам, когато съм на път Пак съм в хипи настроение

Вкъщи!Най-сетне Мина само месец, а ми се стори година…Чувствам се малко пораснала.

“Всеки има право на империя”(Наполеон) - надпис на рекламния книгоразделител и любимото ми “горско”моливче са ми вдъхновенията и ми правят компания през последната седмица в която разоравам цяло поле от букви в учебника по история.Удавих се в информация и дати.Не е най-подходящия начин да започна ваканцията но откривам че ми харесва Почивам си като чета други книги-трябва да симулирам че уча понеже ме гонят разни ултиматоми.Намерих Angela’s Ashes най-накрая -само че книгата!Чета книгите скрити в кориците на учебника.Иначе трябва да уча.Ама понякога го правя само демонстративно.И все пак от толкова четене взех да се чувствам по-умна.Понякога седя и мисля.Понякога просто си седя

Не липсват и приключения.Вчера гледах Ванилов залез за пръв път от много време.Погледнах към небето докато вървях  бавно към къщи и видях памукови облаци и пурпур над една стряха.Бях близо до монумента на Богородица и импулсивно хукнах към него.Без дъх се изкачих до статуята.За съжаление не носех фотоапарат да запечатам момента.Но си спомням усамотението, внезапното спокойствие,аления цвят и топлия въздух.Бях с любимото ми шалче-почувствах се като Малкия принц

А днес отидох с Friend-чето в една слънчогледова нива.Стара мечта Благодаря, че ми направи онази готина снимка със слънчогледа. Много ми харесва.Ама не мога да я покажа на никой, че не трябва да знаят къде съм ходила;)Открих още едно място за усамотение, знам къде ще се крия  когато се проваля на SAT-а

По тясната пътека,

към края на света,

потъвам в тишина.

  *  *  *

…написах днес в тефтерчето си.Сещам се за бездната на Края всеки път когато имам чувството, че нещата стават прекалено сложни и преплетени и не мога да разбера хората.Но Края не ме плаши.По-рано си го представях като един ръб-граница отвъд която се простира море от облаци.Откакто прочетох “Дом на края на света” пред мен се появява визията на едно място в което няма време и ориентация-едно поле от макове и ръжени полета, спотаено между обграждащи го планини.Края на света е мястото на абсолютно спокойствие.Вярвам че го достигам всеки път, когато намеря покой, когато подредя(поне за малко) нещата наоколо.Но изведнъж нещата се объркват и сякаш светът се разширява-аз си оставам същата, но границата се мести и отдалечава от мен-аз трябва да я догоня.Дори да я стигна някога, това няма да е всичко.Кой знае какво се простира отвъд края на света??

Нова чашка(с Мечо Пух), ново тефтерче, още един слънчев следобед в моята стая.Започва още едно лято-бял лист на който ми предстои да изпиша история.Толкова бял, че направо ме заслепява.При толкова нови неща се вдъхновявам.Даже се опитах да напиша хайку.Първи опити…Лятото е пълно с вдъхновения.

Стар прозорец,

Перде от забрава-

В него се крия,

когато ме няма.

*   *   *

Стръкчета трева-

лятно утро у дома-

само светлина.

К. каза че иска да ми покаже един номер.Все фотоапарата и се надвеси над празните бутилки на масата.Щракна няколко пъти.Според мен снима джинът в бутилката.Онзи дето се спотайва на дъното.Изглежда приказно…и не като бутилка.Показвам на мойте приятели снимките и ги карам да познаят какво е това-също като в”Малкият принц” с рисунката на боата глътнала слон.Повечето на могат да разпознаят духчето.

А ти какво виждаш на дъното?

Изминалата седмица премина като сън.След като ти се случи нещо толкова хубаво, че си мислиш че не си бил ти а някой друг на когото се е случило, ти трябва време да го осмислиш.Миналата седмица премина в сладката меланхолия на няколко много хубави дни.Сладката меланхолия на великите моменти Имах и много задачки за свършване покрай края на годината.От толкова много умора в един момент се чувствах сякаш вървя насън. Цъфналите липи съвсем ме упоиха.

Бях в центъра.Трябваше да раздавам листовки на хората.Да се боря с тяхното безразличие се оказа изморително.След като свърших седнах на една пейка на припек и зажумях.Изведнъж усетих че звучи музика.Беше музиката от сцената, на която играеше един мим.Беше -Вивалди, Моцарт, Бетовен-не знам, но беше една от онези мелодии които просто зная отнякъде.Имам чувството че са от някой сън.Или от детството ми.Такива дето правят света по-приказен.Изведнъж усетих че така мога да се почувствам и пред катедралата в някой голям стар немски град, даже за момент усетих че съм някъде другаде.С тази барокова музика и многото непознати хора които минават покрай мен, това не бях аз в моя град.Прииска ми се някой да излезе от тълпата непознати и да седне при мен.Често ми се иска някой просто така да ме намери.

Загледах се в играта на мима.Дали вижда тези свои невидими приятели??Какво ли е да виждаш хора, които другите не могат да видят?А да се ръкуваш, да им подаряваш цветя, да танцуваш с тях?А другите да си мислят че просто играеш.Не може толкова часове да играеш без да повярваш в своята игра.Сигурно е трудно да даваш цялата си душа за нещо, което хората спират да погледат само за няколко мига.Невидимите приятели на мима може би са по-верни и интересни от нас

Как ли се чувстваше клоунът който обикаляше центъра и раздаваше прегръдки на хората.Дойде и каза с престорен глас:”Гушни ме.”Не знам защо в този момент не ми се искаше да му повярвам.Мълчаливият актьор ми се стори по-искрен.

Седях на пейката и жумях.Изведнъж усетих онова жужене в главата.Онова което идва от голямата умора.И моето просветление дойде

Както си стоях вдигнах глава и осъзнах измеренията на нещата.Не дойдоха никакви мисли.Някаше нужда от мисли защото просто виждах.Всичко ми се стори много по-ясно.Очертанията на предметите станаха по-ясни , изостриха се.Падна едно цветче от липата над мен.Изигра красив пирует докато бадно летеше надолу.Листенцето прикрепено  към него се въртеше усърдно покрах цветчето в средата.В Просветлението си осъзнах колко невероятно малко е това цветче.Гледах го внимателно така че то сякаш се приближи и стана по-голямо пред мен.В същото време усещах цвелия останал свят.Знаех е зад мен е улицата че зад сградата пред мен има друга улица.Че има страшно много хора.Чувах всичкия този шум на града и света наведнъж за пръв път от много време.Осъзнах колко малка съм в сравнение с всичко.И все пак че важното е че съм там усещам всичко това.Погледнах дървото пред мен.Първо листата му и послед надолу по стъблото му.За пръв път осъзнах че никога не съм виждала корените на дърветата в центъра.Те са някъде под плочките.Толкова изкуствено ми се видя в този момент дървото-като в саксия.Като в затвор.Представих си корените му.Дървото беше на няколко метра от мен.Представих си тази гъста мрежа някъде под мен.Сигурно се простираше и под сградата.Та тя е по-голяма от короната му!Сякаш я виждах през плочките защото материята беше станала прозрачна.

Мисля че в този момент исках да напиша стихче.Хайку в което да разкажа за живота, такъв какъвто го виждам в моите просветления.Но в това просветление, думи просто нямаше.Само цъфнали липи, музика, една пейка и един тъжен мим.